От Сърталан до Беловец: Демографската съдба на едно село в Лудогорието

От Беловец до днес: Демографската драма на едно село в Лудогорието

Село Беловец се намира в община Кубрат, област Разград, в сърцето на историко-географската област Лудогорие (през османско време наричана Делиорман – „Луда гора“). Както и съседният Кубрат (старо име Балбунар), Беловец е типичен пример за многослойната история на Североизточна България – от праисторически поселения и средновековно славянобългарско присъствие до тежките демографски и етнически промени през османския период. Тази публикация се основава предимно на археологически данни и анализа на османските тапу тахрир дефтери в труда на проф. Христо Гандев.

1. Праистория и античност: Древни следи в землището на Беловец

Районът около Беловец е обитаван от дълбока древност. В местността Чакмаклъка в землището на селото са открити находки от късния палеолит. Подобно на Балбунарската селищна могила край Кубрат, и тук археологическите проучвания разкриват следи от неолитни и халколитни поселения – каменни сечива, керамика и гробове, които свидетелстват за ранни земеделски общности, привлечени от плодородните почви и водните източници на Лудогорието.

През античността (I–IV век) през региона са минавали римски комуникационни пътища, свързващи Дунав с вътрешността на провинция Долна Мизия. Съществували са тракийски селища и могили, а през късната античност (V–VI век) районът е бил подложен на нашествия на варварски племена. Тези ранни слоеве поставят основата на по-късната славянобългарска населеност.

2. Средновековието: Славянобългарско присъствие в района

През VII–XIV век народностният състав в Лудогорието е предимно славянобългарски. В района на Беловец и съседните села са съществували средновековни селища, които са били част от територията на Първото и Второто българско царство. Макар и в периферна позиция, тези селища са поддържали относително непрекъснат живот до османското завоевание в края на XIV – началото на XV век.

Следи от средновековни обекти в близките местности (като Старата чешма, Ени кьой и Оджман) показват, че животът в района не е прекъсвал напълно до идването на османците.

3. Османският период (XV–XIX век): Обезлюдяване и колонизация според тапу тахрир дефтерите

След османското завоевание Лудогорието (Делиорман) претърпява драматични демографски и етнически промени. Военните действия и последвалите миграции водят до значително обезлюдяване на българските села. Много от тях са регистрирани в османските документи като мезра (обработваеми, но ненаселени земи) или махри (временно обработвани ниви без постоянно население).

Основният извор за този процес са тапу тахрир дефтерите от XV и XVI век – подробните поземлени и данъчни регистри. Те съдържат прецизни данни за броя на домакинствата (ханета), имената на главите на семействата, размера на земята, данъците и статуса на всяко селище. Проф. Христо Гандев в „Българската народност през XV век“ (1972, 2. изд. 1989) анализира тези регистри и показва рязкото спадане на българските християнски ханета в Североизточна България, включително в района около Беловец и Кубрат.

Села, които преди завоеванието са имали десетки домакинства, често са записани като мезра с нула или минимален брой жители. Гандев подчертава, че обезлюдяването е резултат както от военни разрушения и бягство на населението, така и от османската колонизационна политика – заселване на туркменски, юрушки и други номадски групи от Анатолия, които получават земи и данъчни облекчения.

В района на Беловец тази картина е типична за Лудогорието. Старото българско селище (или селища) е било силно засегнато, а земите са продължили да се обработват сезонно от съседни жители. Постепенно се появяват нови мюсюлмански селища или се променя етническият състав. През XVII–XIX век Делиорман се превръща в район с преобладаващо турско и турско-татарско население, макар че в някои села се запазват остатъци от българско християнско население.

Гандев определя този процес като „откъсване на жива плът“ от българската народност. Въпреки тежките промени, българският елемент се запазва в колективната памет, топонимията и устните предания.

4. По-новата история (XIX–XXI век): От Освобождението до днес

След Руско-турската война (1877–1878 г.) Беловец попада в Княжество България. През XX век селото се развива като типично лудогорско селище с преобладаващо селскостопански характер и смесено население.

Днес Беловец е част от община Кубрат и пази следи от своето многослойно минало – от древни археологически находки до османските демографски трансформации. Районът остава известен с природните си дадености и културното наследство на Лудогорието.

Заключение

Историята на Беловец е типичен пример за съдбата на селата в Лудогорието. От древните поселения и средновековното славянобългарско присъствие до драматичното обезлюдяване и етническа трансформация през XV век, документирани в тапу тахрир дефтерите и анализирани от Христо Гандев, селото илюстрира как османската колонизация променя коренно демографския облик на региона. Дефтерите не само регистрират загубите, но и разкриват механизмите на административната и колонизационна политика. Това е история за устойчивост и адаптация, която подчертава значението на първичните извори за истинското разбиране на нашето минало.

Библиография и източници

Христо Гандев, „Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване“ (София, 1972; второ издание 1989).
Официален сайт на Община Кубрат: https://kubrat.bg/bg/home/history.php
Османски тапу тахрир дефтери (Tapu Tahrir Defterleri) от XV–XVI век, анализирани в българската историография.
Регионални археологически и исторически изследвания за Лудогорието и Разградска област.

Публикация от поредицата „История на Лудогорието“ на seslav.blog